Това да бъдеш малък

Както всеки нормален тинейджър аз искам да стоя навън до късно, но разбира се моята майка не може да бъде като нормалните самотни майки на тинейджъри. Дори през лятото ме пуска най-късно до 21:00 ... 21:30 прекосили. А точно през лятото е горещо и всички излизат късно, когато е отхладняло. А това в някои дни означава 20:30-21:00 , което пък на свой ред означава, че аз не мога да излезна.
    За това по цели седмици лентяйствам и се чудя какво да правя. Не мога да разбера как майка ми очаква в тази възраст да имам желание да домакинствам.
    Повечето тинейджъри нямат проблем с това да се карат с техните, но в това отношение аз не съм като нормалните тинейджъри. Винаги, когато се скараме, е защото аз без да искам съм направила нещо или съм мислела, че правя добро, но се оказва, че е лошо. Каквото и да направя, имам чувството, че тя нарочно търси лошото в него. Когато се скараме, в първия момент си защитавам мнението, но след няколко минути започвам да се съгласявам с всичко казано от нея. Толкова пъти съм се сдържала да й кажа толкова много неща, защото ако й кажа нещо, тя започва да ми се сърди и аз се чувствам гадно.
    Понякога, когато нямам какво да правя, просто се взирам в зеленината през прозореца. Тя има смисъл за живота. Фотосинтезирайки, дава кислорода, който дишаме.За момента аз не правя нищо. Не знам как да осмисля дните си.

Хората на трамвайната спирка

    Седя си на спирката на трамвая и наблюдавам хората. Всеки от тях си има история. Всеки е направил нещо, което иска да скрие от света. Виждам толкова много лица.
    Виждам един мъж с бяла риза, костюм, вратовръзка, куфарче. Решавам, че той е по-заможен, работи на хубаво място, добре платена работа ... може би в банка.
    След това виждам една много елегантна дама с официална рокля. Може би е брокер на недвижими имоти или пък адвокат.
    Виждам едно хипи ... той може би има родители някъде там, но не се интересува от това, че те не са съгласни с вида му, искат да му дадат пари да се облече прилично, да се подстриже, да се изкъпе. Но на него така си му е добре, защото той усеща свободата. Истина е, че има дни, в които не е куснал нищичко, но той е спокоен. Няма за какво да се притеснява. Не плаща наем, няма кредит, не се страхува толкова за храната, защото той е сам и няма за кого да се притеснява ... той усеща свободата. Истинската свобода.
    Виждам една тинейджърка ... на около 15, но заради всички гримове лицето й е толкова състарено, че изглежда на 25. Облечена е в много къса пола, оскъдно потниче, обувки на висок ток, малка чантичка и огромна прическа. Най-вероятно родителите й са някакви богаташи, а тя е разглезена кифла.
    Виждам един циганин (поредният) с детето си, отива да проси. Докато жена му е на пазар, за да вземе нещо за ядене.
    Виждам работничка на "Чистота", която се прибира от работа още в гащеризона си.
    И накрая сред цялата тълпа ... виждам една жена, която не е зле облечена, но аз не знам, че тези дрехи са й от преди 20 години, не знам, че тя няма един лев, да купи хляб, да нахрани двете си деца, камо ли да си плати наема. Не знам, че мъжът й е някъде в чужбина ужким, за да работи и че той е трябвало вчера да й прати пари, но той не го е направил. Успява да нахрани децата си, защото има една невероятна приятелка, която щом разбира, че не са вечеряли, отива и й занася половин хляб и лютеница.
    Аз не съм от най-заможните семейства, но на масата ми винаги е имало салата, сирене, маслини, хляб и някаква манджа, за да вечеряме. Но имам близък човек, който е в това ужасно положение. Защото ситият на гладния не вярва. Богаташите не могат да разберат какво е да нямаш хляб, да си лягаш гладен. Положението в България (и не само) става все по-лошо, защото бедните получават все по-малко пари и дават все повече, а богатите получават все повече и дават все по-малко. Ножицата между бедните и богатите се разтваря все повече. Вече няма средно положение. И на всичкото отгоре по-заможните се смятат за нещо повече от останалите. А не са, всички сме хора и накрая всички отиваме на едно място - под земята. Положението на много семейства е тежко и трябва всеки да го разбере. Надявам се нещата в най-скоро време да тръгнат в една по-добра посока.

Стефан, който си мислеше, че разбира жените

    Казвам се Стефан, на 20 години съм, уча в университет във Виена. Всъщност вече не. Напуснах го и се върнах в България. Във Виена не ми хареса. Хората са много студени, а и ... Не започнах да ви разказвам за това. Както и да е.
    Беше вече август и както всички студенти и ученици аз и сестра ми обикновено спахме до към 15:30.
    Но днес както и предните няколко дни се събудих към 13 :30 от звъненето на телефона ми. Разбира се и сестра ми се събуди, но опита да игнорира разговора ми и отново да заспи ( не беше лесна задача и тя не се справи блестящо). Леглата ни бяха така сложени, че спяхме глава до глава.
    Беше моя приятелка. Имаше проблеми с гаджето, който за мен беше жена и то в перманентен цикъл. Както винаги той много се филмираше и правеше големи драми. Дълго време говорихме. За 13-те си години сестра ми беше изключително съобразителна - излезна от стаята и започна да се оправя за ставане и да минава по трасето, както ние му казваме и ме остави да си говоря спокойно.
    В последно време непрекъснато общувах с момичета ... иронията е, че аз самият си нямах гадже в момента. Мислех си, че ги разбирам и знам повече за женската психика и анатомия от колкото за мъжката. Тъй като баща ми винаги беше на работа и имаше дни, през които не се прибираше, а в крайна сметка ни и напусна. Непрекъснато обяснявах на майка ми и сестра ми как ги разбирам и т.н.
    Един ден след поредното ми обяснение майка ми просто ми каза: "Мисли каквото желаеш, но знай, че никога няма да навлезеш толкова дълбоко в едно женско сърце, колкото си мислиш, че би могъл."
    От тогава вече не съм на същото мнение за женското мислене.

Старият клас

Гледаш няколко клипчета с приятелите ти от стария ти клас и си спомняш всичко преживяно за 7-те години, през които сте били заедно. Всичко през, което сте минали, всички глупости, които сте правили заедно, всички подсказки и преписвания - я на контролни, я на някое домашно, всички задружно провалени часове, всички госпожи избягали от часа, всички пъти, когато целият клас е бягал от час, защото на никой не му се е седяло в часа и никой не е искал някой да получи неизвинено отсъствие заради това. Спомените преливат в главатата ти, а сълзите изведнъж бликват от очите ти. Знаеш, че повече никога няма да имаш учебен час в този клас. Този клас никога вече няма да го има. Няма да има и никой друг като него. Всички ще останат завинаги в сърцето ти. Някой няма да видиш никога повече, други ще срещаш почти всеки ден, но никога няма да сте целия клас отново заедно по цял ден, препускайки през часовете и междучасията. Ще имаш нов клас, който ще запълни празнината, но никога няма да е същото, никога повече няма да има 7a ... не и този 7А, който познаваш.
    Това е за теб мой любим клас ... винаги ще си в сърцето ми! 7А 4ever

За безсънието и несподелената любов

    Лежиш в леглото в 2:48, чудейки се кога ще заспиш. Чуваш брат ти да псува на висок глас от кухнята, играейки поредната игра на League of Legends. Мислиш си дали той не е причината за безсънието ти последните няколко седмици, дали причината е в лятната жега или просто ставането в 15:30 нe помага за ранното заспиване вечер. Сещаш се за легендата, която гласи, че ако не можеш да заспиш, значи си буден в съня на някой друг. Това те подсеща за твоят някой -  човекът, когото обичаш. Дали той не те сънува и какво изобщо прави в момента. Дали пък не е буден, мислейки за теб или разцъквайки някоя компютърна игра, а защо не и сваляйки някоя мацка във фейсбук. Защо изобщо мислиш за него, като знаеш, че той не го прави, а вместо това не се опиташ да заспиш. Отговори си на въпроса още, когато се сети за него: "твоят някой -  човекът, когото обичаш".
    В 3:05 седиш надвесен над телефона, пишейки поредния блог, притеснявайки се майка ти да не се събуди, да реши да дойде да те провери и да те завари в това положение.В 3:09 усещаш, че косата ти ти запарва на врата и я вдигаш на висок небрежен кок. На следващия ден, когато я пуснеш, тя ще бъде толкова бухнала и смешна, че ще те е срам да излезеш навън така и отново ще я вържеш.
    В 3:12 продължаваш да пишеш за него, знаейки, че едва ли той някога ще го направи. Всичко, което правиш те навежда на мисълта за него: "Дали той ще те хареса така?", "Дали той прави подобни неща?" или "Какво прави в момента?". А той даже не се сеща, че съществуваш, докато не те види на улицата или в училище.
    В 3:16 вече ръцете те болят от държането на телефона, а очите ти са изтощени от ярката светлина на устройството в ръцете ти сред тъмнината в стаята. Предполагаш, че това ще помогне да заспиш. Изключваш телефона и заспиваш.
    На следващия ден осъзнаваш, че проблема е в късното ставане и няма никаква легенда, но ти все пак продължаваш да ставаш по същото време и да мислиш за него.